ИСТОРИЯ НА МАНАСТИРА "СВЕТА ТРОИЦА"

Устремският манастир „Света Троица“, известен още като Вакъфски/Устремски (на името на село Вакъф, днешно Устрем) или Хайдушки манастир, се намира в Сакар планина на около три километра от село Устрем, общ. Тополовград, обл. Хасково.

​

Според османски документи манастирът води началото си от Втората българска държава. През XI-XII век на около 500 метра над манастира съществувала скална църква, наречена „Вехтата църква“. По време на иконоборството във Византия (725 – 843 г.) в пещерата тайно се събирали на молитва християни от района и криели в нея две икони на апостолите Петър и Павел, и на Светата Троица. Един ден старец козар сънувал, че при него идва Свети Петър, носещ в ръце ключове и го попитал защо държат иконите в пещерата. „Тук се събираме и се молим. – отвърнал козарят и добавил – А ти кой си?“ „Аз съм Свети Петър, който отваря и затваря църквите“. „Дай и на мене един ключ и аз да отворя една църква“ – примолил се старецът. Свети Петър му дал, той продал козите и с помощта на местното население издигнал черквата „Св. св. Петър и Павел“, при което параклисът (от времето на Втората българска държава) останал вграден зад олтара.

​

По време на петвековното робство, манастирската обител е ставала убежище на дружините на Христо войвода, Кара Кольо, Гарапчи Георги, Кара Добри, Индже войвода, Ангел войвода и много други.

​

През 1812 г. Христо войвода, оттегляйки се от хайдутството, се замонашва под името Хрисант и става игумен на манастира до 1813 г., когато настъпва края на земния му път. Той вложил всичките си пари за преустройството на църквата и разширяване на манастирския комплекс, построени били двете чешми в двора му. По това време при манастира се събирали ежегодно най-добрите майстори на музикални инструменти и свирачи от района, за да изберат дърво за клепало. В светата обител имало 12 дървени клепала, за чиято мелодичност се говорело чак в Одрин и Лозенград.

​

През 1818 г. епидемия от чума връхлетява района и много хора потърсили спасение в манастира. Тези, които оцелявали, в знак на признателност, правели дарения, с които били изградени хамбарът, магерницата и долните (северните и източните) стаи, които през 1951 г. са обхванати от пожар и са изгорели. След това сградите са възстановени.

 

По време на Руско-Турската война от 1828-1829 година манастирът е разрушен и книжата му са унищожени. През 1836 г. старата църква се срутва и на нейно място е построена църквата, която съществува до днес и носи името „Св. Троица“. През същата тази година обителта е съградена отново, а игумен на светата обител става Серафим от Одрин, след него осем години начело на светата обител бил Хрисант от село Кадънкьой (Одринско), а от 1858 до 1870 г. – Никандри, родом от село Вакъв (дн. Устрем). При него са построени помещенията, намиращи се над портата на манастира. Манастирът е разполагал с 10 чифта волове, 2500 овце и кози, 320 глави едър рогат добитък и коне. Той става приют за болни и сакати от цялата страна, като броят им достигал до 60 – 70 души. Периодът на управлението на Никандри съвпаднал с борбата за самостоятелна българска църква и гръцкото духовентво успяло да го прогони от манастира – на 29 юни 1870 г. той заминал за Света гора, а на негово място за игумен бил избран гъркът Андон, родом от с. Голям Манастир.

​

През 1881 г. на празника на Света Троица многобройно българско население от Каваклийско (дн.гр.Тополовград) и Казълагачко (дн.гр.Елхово) се стекло край манастира и поискало отчет от игумена. Той обаче избягал в Кавакли, откъдето съобщил, че книжата са изгорени по време на Руско-турската война от 1878 г. Българите от селата Вакъв(дн. с.Устрем) и Ново село (дн. с.Мрамор) завели дело срещу манастира за отнемане на земи от мерата, което спечелили. През този бурен период за кратко игумени на манастира „Св. Троица“ били хаджи Димо Попхристов от с. Козлуджа (дн. с.Орешeц), свещеномонахът от Света гора Ананий, свещеник Панайот Димитров от с. Дуганово (дн. с.Капитан Петко войвода), който бил последният гръцки игумен. След множество проблеми и превратности на 5 май 1898 г. манастирът минал под духовното ведомство на Сливенска митрополия и за негов игумен бил назначен Стефан Никита, който за кратко време успял да стабилизира финансовото положение на обителта и да ѝ върне българския характер. Той бил управител до 1 декември 1906 г. и бил наследен от монаха Харитон, ръководил манастира до 1909 г.

​

С назначаването на 16 август 1909 г. за игуменка на Евпраксия манастирът става девически с около 50 монахини, които дошли от манастира „Св. Теодор Студит“ край с. Соуджак (дн. с.Студена). Тя била много енергична игуменка, която за краткото си почти едногодишно управление успяла да стабилизира манастира, обиколила почти цяла България, ходила дори в Русия, и донесла много парични помощи, с които били изплатени дълговете на обителта, снабдила го с много икони, дверни завеси, плащаница, одежди и др. След смъртта ѝ, от 21 март 1910 г. управителка е монахинята Агатия. По нейно време манастирското сестринство се състояло от 12 монахини, а обителта притежавала 875 дка земя, 33 крави и 250 овце и кози. След Агатия игуменки на манастира били монахините Ирина, Харитина, Евфимия, Евпраксия, Филотея и Евфросиния. От 2020 година игумения на манастир „Св. Троица“ е монахиня Серафима, постъпила в манастира на 17-ти август 1993 година. 

​